Емпатията: Забелязвам те, съчувствам ти, ще се постарая да ти помогна ♥ Даниъл ГОЛМАН
(The Conversation, 1895, by Edgar Degas)
♥ Емпатията
Емпатията допуска шерване на страсти (в една или друга степен), нещо наложително, в случай че фактически искаш да схванеш вътрешния свят на другия. По думите на един невролог, огледалните неврони ни подаряват и с „ благосъстоянието на емпатията – те са главният механизъм, посредством който непознатите премеждия нараняват и самите нас ”. Още Константин Сергеевич Станиславски, основателят на популярната система, носеща неговото име (по-известна в Щатите като „ Метода ”), е забелязал, че когато се „ вживее ” в ролята си, артистът е кадърен да извика и някои по-емоционални мемоари от предишното си, с цел да съобщи по-убедително възприятията на своя персонаж в сегашния момент. Но спомените, добавя Станиславски, не трябва да се лимитират единствено със личните ни прекарвания. Актьорът може да черпи страсти и от другите, като за задачата му би трябвало просто малко емпатия. Този именит сценичен режисьор е съветвал своите артисти да учат близките и да се стремят към оптималната прочувствена непосредственост с тях, с цел да може „ благосклонността (т.е. съчувствието) да се трансформира в тяхно лично възприятие ”.
Станиславски очевидно е бил много проникновен човек. Съвременните учени са открили, че при отговора на въпроса „ Как се чувстваш? ” в нас се задействат множеството вериги, които светват и когато ние самите се питаме: „ А по какъв начин ли се усеща тя? “. Ако накараш някого да имитира доволното, уплашено или насилствено изражение на различен човек, в мозъка му ще се задействат същите вериги, както и когато той просто следи този човек (или пък непринудено изпитва сходни емоции). И Станиславски е стигнал до извода, че въпросното „ шерване ” ще е още по-ефикасно, в случай че и емпатията е целенасочена.
Щом видим страстта на другия, ние започваме да му съчувстваме в дословния смисъл на думата, т.е. да усещаме дружно с него. И колкото по-големи старания поставяме – или пък колкото по-интензивни са страстите на другия, – толкоз по-силно ги усещаме и в самите нас. Това е смисълът на немското Einfühlung, влезнало в британския през 1909 година като синоним на новоизкованото разбиране „ емпатия ” (и означаващо безусловно „ вживяване ”) –вътрешно подражаване на възприятията на другия. Тиъдър Липс, който е въвели термина „ емпатия ” в британския, го изяснява по този начин: „ Когато следя някой цирков акробат, балансиращ по въже, аз се усещам по този начин, като че ли съм се озовал в неговото тяло ”. Усещането си е необичайно отвред, все едно страстите на другия нахлуват в твоето персонално пространство. А то си е тъкмо по този начин: съгласно невролозите колкото по-активни са системите от огледални неврони на даден човек, толкоз по-силна е и неговата емпатия.
В днешната психология думата „ емпатия ” се употребява в три разнообразни смисли: да знаеш възприятията на другия, да чувстваш същото като него и да реагираш със съчувствие – или да си съпричастен към непознатото злощастие. Тези три разновидността могат да се одобряват и като обособени стадии на самата емпатия: 1) аз те виждам, 2) аз ти съчувствам и 3) аз ще се постарая да ти оказа помощ. И трите стъпки се вписват в това, което към този момент знаем за активността на мозъка в моментите на конфигуриране към другия. Стефани Престън и Франс де Ваал са развили една забавна доктрина, в която междуличностните усещания са неразривно свързани с дейностите. Тези двамата са неповторим тандем: Престън е измежду първите, които ползват способи от обществената неврология, с цел да изследват човешката емпатия, а де Ваал, началник на отдела „ Живи връзки ” в центъра „ Робърт М. Йъркс ”, от десетилетия следи държанието на приматите, с цел да ни изяснява и това на хората. Според тях при емпатия нашите мисли и страсти се движат по същите линии като тези на другия. Щом чуем нечий изплашен зов, първата ни мисъл е: „ Каква ли е повода за този боязън? ”. В чисто познавателен проект двамата с извикалия вършим една и съща „ психологична репрезентация ”, защото споделяме общ набор от облици, асоциации и мисли, свързани с неговия проблем. Преходът от емпатия към деяние още веднъж минава през огледалните неврони. Емпатията явно се дължи на прочувствената болест и по тази причина прибягва до същите неврални механизми. И разчита не на съответни зони в мозъка, а на най-различни, според от случая. Това ни разрешава да се напъхаме в кожата на другия, с цел да споделим и неговите вътрешни положения.
Престън е открила следната причинност: когато човек си спомня някой от най-щастливите мигове в живота си, а по-късно възпроизведе в съзнанието си и подобен миг от живота на собствен непосредствен, в мозъка му се задействат едни и същи вериги. С други думи, с цел да разберем прекарванията на другия, т.е. да изпитаме емпатия, ние използваме отново тази безжична мрежа, която се активира и при нашите лични прекарвания.
Всяка връзка си има едно главно изискване: това, което е от голяма важност за изпращача, би трябвало да касае и получателя. В шерването на мисли и чувства двата мозъка прибягват и до една самобитна „ бързопис ”, която мигновено отпраща и двамата им притежатели на същата страница, без да губят време (и думи) за по-подробни пояснения на протичащото се. Отразяване се получава постоянно, когато в обсега на усещанията ни попада някой различен и в мозъка ни автоматизирано се построява визия, облик или чувство за това, което този човек прави или показва сега. По този метод витаещото в неговите мисли се появява и в нашите. С помощта на тези вътрешни послания започваме да изпитваме същото, което (най-вероятно) изпитва и другият. Че какво в действителност са погледите, усмивките, премигванията и поруменяванията, в случай че не дискретни инструкции за протичащото се в съзнанието на този, който ни ги изпраща?
Из: „ Новата обществена просветеност “, Даниъл Голман, изд. „ Изток-Запад “, 2010 година
Картина: The Conversation, 1895, by Edgar Degas; chinaoilpaintinggallery
